Онур (Халит Ергенч) от „1001 нощ“ идва в България !

Всички говорят за него, а той говори за певческата си мечта, за дните в Ню Йорк и за миналото си… Освен с безумно сините си очи Халит стана особено популярен със сериала „1001 нощ“, чийто трети сезон започна по Нова тв на 18 май. Излъчва се всеки делничен ден от 16,30 ч.

Турската сапунка, която се снима тази година, разбуни духовете и спечели огромен брой почитатели в интернет форумите. Халит играе ролята на Онур Аксал, който преживява сложна, но много красива любовна история с Шехезерада. В началото на сериала младата жена има нужда от огромна сума за операцията на болното й от левкимия дете.

По това време тя е служителка във фирмата на Онур и го моли за заем, но без да му казва за какво. Той й дава парите, но с условието да преспи с нея. Постепенно двамата се влюбват един в друг, но как ще се развият отношенията им предстои да разберем.

– Джон Ленън е казал: „Животът е това, което се случва, докато си зает с нещо друго“. Ти как се справяш с плановете?

Ами аз успях да се фокусирам. Но да не казвам голяма дума. Ако бях станал корабен инженер, за мен животът наистина щеше да е нещо, което минава покрай мен и отминава, докато аз практикувам тази професия. По всяка вероятност думите на Ленън за мен щяха да се сбъднат. Някак си има неща, които възпират човек, особено когато е още дете. Искаш да приличаш на възрастните около теб например. Но всъщност аз имах за модел баща си… Той е театрален актьор, музикант и композитор. И той е многостранно развит. Без да знам защо, в началото отричах всичко това. Човек иска да прави нещо, което на него му харесва. Винаги, когато има външна намеса, у мен се надига тревога (смее се). Човекът, който иска да ме насочва, трябва да е умен…

– Но как избра да се захванеш с актьорство?

В семейството ми имаше 1-2 модела, на които можех да подражавам. Инженер, бизнесмен… Преставяха ми всичко като много приятно. Най-напред опитах това. Математиката ми вървеше. Не ми беше трудно. С физиката бях много добре. Кандидатствах, приеха ме. Завърших първи курс. Корабното инженерство беше петото ми желание. Първото беше ядрено инженерство. Сега и аз се смея на това. Причината трябва да е била в обичта ми към морето. Хем инженерство, хем море, лодки… Но щом ме приеха, какво да видя – всички инженери живеят далече от морето. Влязох в корабостроителниците. Видях, че не е за мен. От една страна, усещам в мен зова на дивото, а от друга, желанието да пея ме побърква… Когато пееш, установяваш лична връзка със зрителя. Това не може да се получи при нищо друго. То е като да си говориш много дълго и сладко с някого, когото много обичаш. Без да уведомя никого, втората година просто прекъснах следването. Влязох в Консерваторията. Нито майка ми, нито баща ми знаеха. Когато казах на баща ми, той рече: „И ти не знаеш какво искаш!“ (Смее се.) После в оперния отдел, оттам в оперетния, оперети в Истанбулската държавна опера по онова време, малки роли в сериали, уроци по танци… По едно време си казах: „Какво правя аз?“. Забелязах, че имам,на гърба си чувал и го пълня с разни отломки, за да ги използвам по-късно, събирах материал. Все още много искам да пея. Някога някъде ще стане. Много обичам да играя. Участието ми в сериали през последните 5 г. ме направи известен. Но пеенето е съвсем различно за мен.

- Като казваш пеене, оперетата ли имаш предвид или изнасянето на концерти?

По възможност концерти, а не оперети. Те в момента са на заден план за мен.

– Това свързано ли е с приключението ти в Америка?

Да…

– Какво се случи там?

Ами стана така… В Турция играех в сериали. Поставих си за цел да опитам някъде, където се прави по-добре. Да изляза на сцената и да стана оперетна звезда. Защото по онова време това беше един пламък, който гореше в мен. По различно време горят различни пламъци (смее се). Отидох в Америка. Разбрах, че нещата не стоят точно така, както изглеждат. Там е много трудно да намериш приятел, другар. Освен това бях в Ню Йорк. Човек се чувства самотен там.

– Ню Йорк за много хора си остава „Градът на самотниците“…

Да! Това прави силно впечатление. Живеят в клетки. Всъщност това е свързано с парите. Във всички американски сериали, които гледаме, има самотни хора, нещастни хора – „Отчаяни съпруги“, „Сексът и градът“… Ако се вгледаме, ще видим, че всеки е нещастен, всеки търси нещо. Всеки е с всеки. Мами. Тръгва си И всичко това го представят като нещо нормално. И какво искат да кажат? Хората да се женят, после да се развеждат. Женитбата е разход, разводът също е разход. Да живеят в отделни къщи. Всеки да си има къща. Използват човешкото нещастие. Първо внушават страх. После, за да премахнат страха, предлагат стоката. „Какво искаш да правиш с живота си?“ – питат. „Да имам кола, да имам къща еди-къде си, да имам жена.“ Добре де, а какво ти доставя удоволствие, какво искаш да правиш? С това си остава. Удовлетворението на хората, надеждите им за живота са свързани с тези неща.

– Един вид „духовна смърт“ значи…

Да. Това не успях да го проумея там. Посетих почти всички музикални театри. Общото между тях беше приликата с цирка. Като куклен театър са. Американската изкуственост се е отразила и на това. После се замислих. Колко мюзикъла обичам? Броят се на пръстите на едната ми ръка. Композиторите им са французи или англичани. Не американци. Театърът – отделна работа. Или ще си емигрант, или мафиот, лошият… Американци има 250 милиона. Нямат нужда от теб. После дойде 11 септември. Казах си, че в собствената си страна мога да бъда по-полезен. Човек трябва да живее там, където е щастлив. Не е за мен там. Върнах се.

– Какво стана с американската мечта тогава?

Приключи. Препоръката ми към всички е следната: ако сте си намислили нещо, непременно го изживейте. Ако има някоя страна, в която искате да живеете, използвайте всички възможности. Аз не заминах за Америка с много пари. Напротив. И пак ми стигнаха. Оправяш се по някакъв начин. Нужна ти е само смелост и нищо друго. Преди да замина, прочетох „Алхимикът“. Това приключение беше като приключението от книгата. Аз все казвам:“Вместо да остане в ума ти, по-добре да остане зад гърба ти“.

– В България сериалът е много популярен….

Да, знам. Получавам писма от български почитателки. Може би около 30 момичета са ми писали. Най-интересното писмо беше от едно момиче на 16 години – мисля, че се казваше Даниела. Та тя ми писа, че е толкова влюбена в мен, че никога няма да се омъжи, за да не ми изневери. Искам да й кажа, че оценявам чувствата й към мен, но нека не идеализира хората от екрана. Сигурен съм, че тя ще бъде щастлива и ще намери своя истински Онур.

– Бил ли сте в България някога?

Не, никога. Но най-вероятно през есента ще дойдем за няколко дни с няколко колеги от сериала по покана на телевизията. Така че ще се видим там. И целувки на всички българки!

http://binbirgece1001.blogspot.com